През тая утрин необятна
отново питаш ме с очи
защо косите ми са златни
под тези утринни лъчи.
Попитай ветровете бели,
когато жътва зазвъни,
топя коси в жита узрели
сега сред тези плодни равнини.
Топя коси в жита узрели
сред тези плодни равнини.
Заплитам ги със класовете,
заплитам слънцето сред тях
и те над раменете светят,
посипани със златен прах.
Земята ми по тях златее,
познала своите черти,
и всяко лято жито зрее
косите ми да позлати. (×2)
И всяко лято жито зрее
косите ми да позлати. (×2)