Знам, живееха безгрижно в старата гора
седем палави козлета и една коза -
тя бе майчица грижлива, ставаше в зори,
с меки клонки и с коприва всички да гости.
Мамо, мила мамо, бързай само да сме сити!
вълчо щом почука, ние тука ще сме скрити.
Ау, от глад умирам! Ау, какво съзирам!
Ау, заключен дом! С хитрост и взлом ще вляза аз!
Но козлетата благатки схванаха завчас,
скрит в хвалебствията сладки, вълчият му глас.
Вълчо с течната на зеле гърлото проми
и запея с кози трели: Рожбо, отвори!
Мама, не е мама, мама няма лапи черни,
мама белоснежна, топла нежна и прекрасна!
Ау, от глад умирам! Ау, какво съзирам!
Ау, заключен дом! С хитрост и взлом ще вляза аз!
Хитрият вълчан се върна цял покрит с брашно -
с лапа бяла той обгърна крехкото стъкло.
Всеки знае що се случи, кой бе крив, кой прав.
Вълчо кожата мени си, не и своя нрав!