О, колко искам да изчезна
от този град, от този шум,
от този делничен костюм,
от тази точност безполезна,
от блъскането непонятно
в неделите и в дни на труд,
от този все един маршрут
донякъде или обратно,
от робството на телефона,
от тътена в бетона сив,
от този слалом мълчалив
край вирусите на сезона,
от тези погледи срещу ми,
жадуващи за самота,
от тези шапки и палта,
от тези жестове и думи…
Дори огнището домашно
със електронен хлад гори.
О, ще изчезна вдън гори!…
Тъй казвам. И ми става страшно.