На Витоша във пазухите нежни
облак пренощува.
С утрото издигна се в лазура
и далеч отплува.
Стой, върни се, скитнико незнаен,
Витоша те чака
и по тебе, неин гост омаен,
със росата плака.
И по тебе, неин гост омаен,
със росата плака.
Но далеч е облакът, не чува,
плува в синевата.
Странник странен дълъг път пътува,
влюбен в свободата.
Стой, върни се, скитнико незнаен,
Витоша те чака
и по тебе, неин гост омаен,
със росата плака.
И по тебе, неин гост омаен,
със росата плака.