Така прозрачен, тъй далечен
не съм те виждала до днес.
И знам, че има нещо вечно
в минутата или в мига.
Пространството се откроява.
Излитат птици на ята.
И полетът им продължава
нататък – към безкрайността.
Ревнива музика се стапя.
Страстта напуска своя път.
И в тая липса на внезапност
лежи поверие за смърт.
(×2):
Какво отмина? Нещо вечно
от този миг от любовта?
Далечно и необходимо,
неоспоримо и сега.
И сега, и сега, и сега.