Ето пак – но завинаги! – пак
аз се връщам на своя си остров.
И на жълтия пясъчен бряг
заживявам и мъдро, и просто.
В упоителна самота
до заровен и таен огън
утешавам последни листа,
преживявам с каквото мога.
Виж я ти, тя – съдбата – била
благосклонна, а не тъй проклета.
Неуплашени птичи крила
разговарят достойно с небето.
А се молех да бъда сам,
своя дух уморен да изпитам.
Тук навярно е имало храм,
щом записвам слова от молитва…
И от есенен час осенен
пак долавям и звуци, и вести.
Ще си ида все тъй посветен
в земни мисли и чувства небесни…