…И пак онази стряха, вита, ясна…
И пак над нея оня заник тих…
И пак тъй вечерта смирено гасне,
тъй както в Дебеляновия стих.
Но вече тук живеят чужди хора.
И камъчето, хвърлено в нощта,
днес не отваря малкия прозорец…
Заключена пътната врата.
Посрещни ме, ида отдалече, отдалече,
нося ти таз земя, таз земя.
Но кому да кажа: „Добър вечер, добър вечер“?
Няма никой у дома, у дома.
Къде ли не замръквах с пътя свирещ!
Къде ли не намирах друг свой дом!
А моят чакал, чакал… най-подире
за всички отмъстил си мълчешком.
Завинаги вратата си затворил.
И аз на прага мълком се теша,
че вишната, отсечена от двора,
е оцеляла в моята душа.
Посрещни ме, ида отдалече, отдалече,
нося ти таз земя, таз земя.
Но кому да кажа: „Добър вечер, добър вечер“?
Няма никой у дома, у дома.