The Wind That Shakes The Barley [Bulgarian translation]

Седях насред долината зелена,

Седях с моята истинска любов.

Сърцето ми тъжно се бори между

Новата и старата любов.

Тя е старата, а новата е тази,

Която ме кара да мисля за Ирландия с умиление,

А лекият вятър вееше нежно в полето

И поклащаше златното жито.

Трудно бе да изкажа думите тъжни,

Да прекъсна връзките, които ни свързват,

Но по-трудно е да понасям болката

На чуждите окови, в които сме впримчени.

И затова казах: „Планинска долинке,

Утре рано ще се видим отново,

Ще се присъединя към дръзките „Обединени мъже”**,

А лекият вятър поклаща житата.”

Беше тъжно, целунах сълзите й за сбогом,

Притиснал я с любяща ръка,

Когато враг проглуши ушите ни с коварен изстрел,

Проехтял от буйната гора.

Куршум прониза моята истинска любов,

Втурнала се в живота, толкова млада,

И на гърдите ми, обляна в кръв тя умря,

А лекият вятър поклащаше житата.

Но ще има кръв за кръв, без съжаление,

Поемам към Уларт Холоу***.

Положих останките на моята истинска любов,

Там където скоро сам ще я последвам.

Около гроба й блуждая опечален,

Денем, нощем и в ранно утро,

А сърцето ми се къса всеки път, щом чуя как

Вятърът, който поклаща житата.