Седях насред долината зелена,
Седях с моята истинска любов.
Сърцето ми тъжно се бори между
Новата и старата любов.
Тя е старата, а новата е тази,
Която ме кара да мисля за Ирландия с умиление,
А лекият вятър вееше нежно в полето
И поклащаше златното жито.
Трудно бе да изкажа думите тъжни,
Да прекъсна връзките, които ни свързват,
Но по-трудно е да понасям болката
На чуждите окови, в които сме впримчени.
И затова казах: „Планинска долинке,
Утре рано ще се видим отново,
Ще се присъединя към дръзките „Обединени мъже”**,
А лекият вятър поклаща житата.”
Беше тъжно, целунах сълзите й за сбогом,
Притиснал я с любяща ръка,
Когато враг проглуши ушите ни с коварен изстрел,
Проехтял от буйната гора.
Куршум прониза моята истинска любов,
Втурнала се в живота, толкова млада,
И на гърдите ми, обляна в кръв тя умря,
А лекият вятър поклащаше житата.
Но ще има кръв за кръв, без съжаление,
Поемам към Уларт Холоу***.
Положих останките на моята истинска любов,
Там където скоро сам ще я последвам.
Около гроба й блуждая опечален,
Денем, нощем и в ранно утро,
А сърцето ми се къса всеки път, щом чуя как
Вятърът, който поклаща житата.