Вас слънце ви не вижда – лъх,
зефирен лъх ви не допира;
сред тръни, скромни и без дъх,
дори пчела ви не намира –
печални, бледни теменуги.
Печални чакате ръка,
сънувате и пръсти нежни.
Напразно чакате!… Така,
в надежда тихо безнадеждни,
вий мрете – болни теменуги.
Вий мрете – в храсти и бодил
от първи ден чела навели…
Желания в живот немил,
мечти неволни и несмели –
вий чезнете едни след други.
О, бледни, болни теменуги!