Танцуват небесата
под звъна на симфонията на вселената,
бурята е на соло
с акордите на сюити.
Ако можех да ги върна назад,
аз сякаш съм самотен пленник
загубена съм в горите
на невидимите обиди.
Знаеш, светът е разстроен от камертона на мъката,
той разкрасява без нас сънищата в минор.
Но вратата ми е отворена
и душата ми е разбита.
Препълни се сърцето
с виртуалния вик.
Може би аз ще чуя
как сега ти дишаш?
Аз искам да съм по-близо,
този път без излишни фрази.
Танцуват небесата
под шепота на пожълтелите листа,
а стрелките на часовниците
валсират не в такт.
Бляскат на очите
кристалните късове на мислите.
Ако можех да ги върна назад,
но нищо не е както трябва!
Знаеш, ние търсихме смисъла,
заблудихме се в числа.
В тъмнината увисна фразата на деня: „Прости ми…“
Но вратата ми е отворена
и душата ми е разбита.
Препълни се сърцето
с виртуалния вик.
Може би аз ще чуя
как сега ти дишаш?
Аз искам да съм по-близо,
този път без излишни фрази.
Дъждът искри,
размивайки лица.
Ние с теб днес
ще смием всички граници,
ще ги зачеркнем с думи,
зад себе си ще оставим
нотите на тъжната гама,
този път…
Ще зачеркнем с думи,
зад себе си ще оставим
нотите на тъжната гама,
този път без излишни фрази.