Би казал, че във тая стая не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла с години нейната врата.
Тук има миризма на вехто и прах – по всичките неща,
тук бавно времето превръща във прах безжизнен сякаш всичко.
В ъглите расне неусетно вечерната дрезгавина
и вехне есенното слънце върху килимите на пода,
и светят жълти зимни дюли, наредени върху комода
като голяма броеница от кехлибарени зърна.
Какви лица ли отразило ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец, отворен в друг предишен свят.
Часовникът е вече млъкнал и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете и неподвижно спи махалото.
Портрети на жени, които са си отишли от света,
висят, от слънце пожълтели, окачени върху стената,
заспала тежко върху пода, сънува в здрача тишината
и цялата печална стая залязва бавно с вечерта.