Зад образа безгрижен на денят…
Яворов
Какво ли става с двама ни? Кажи
къде нощуват облаците вечер,
та съмне ли, нахлуват в нашите души
и всеки е от мълнии насечен.
Моления не ще ни утешат,
защото са отминали и лични.
Под стъпките ни зее водовърт.
Расте пелин. Пелинът е поличба.
Потъва пепелявото небе.
Очите се споглеждат жълто-болни.
Жестоки постоянни ветрове
събличат изненадани тополи.
Какво ни пази? Тебе – моя път,
извивал през бодили и пшеници.
А мене, мене? Мен ще ме спасят
нечаканите спомени за птици.
Повярвали в лиричния закон,
изпратени от селското наследство –
те прелетяха моя небосклон,
за да припомнят бялото ми детство.
И нищо че просторът е смрачен.
Аз пак се вглеждам в облачната пазва,
за да съзра безгрижния ни ден –
от сенките на птиците опазен.