Как хубава си, госпожа Печал!
Събрала вкупом ти лицата всички,
които до полуда съм обичала,
ме гледаш пак с ирония и жал.
И пак така насреща ми седиш
и през дима на моята цигара
ме гледаш пак, ме гледаш пак
с любов, с любов, с любов, а не с поквара.
Играеш с мен, играеш с мен най-страшния театър –
живота ми… И в тъмното към нас, и в тъмното към нас,
към нас са вперени, вперени безбройните очи, безбройните очи
на дамички с лисичи маниери,
на техните лисичи кавалери…
Не гледай в тях, не гледай в тях! О, играй и не плачи!
Завесата щом падне, щом падне,
цял салон щом гръмне, щом гръмне,
щом гръмне той в ръкопляскания луди,
подай ръка, актрисо моя чудна, (×2)
да ги накажем, да ги накажем с по един поклон, един поклон… (×10)