Тя плачеше, когато се връщах късно у дома.
Не вярваше на лъжите, които казвах.
Всичко, което искаше, беше да бъде желана
от някой, когото да може да нарече свой.
Знам, че приех любовта й за даденост,
докато тя не ме напусна.
Вече е малко късно да кажа: “Съжалявам!”,
защото тя вече не плаче...
Сега тя не плаче, вече не е самотна.
На лицето й има усмивка,
нова любов е заела мястото ми...
Тя вече не плаче!
Чувам, че се справя добре сега,
съвзела се е след всичко.
Нямаше ме, когато й бях необходим,
ала постоянно бях там, за да я разочаровам.
Понякога се чувствам толкова глупаво...
Ако тогава знаех това, което знам сега –
никога нямаше да пролее друга сълза,
защото щях да дам всичко за любовта ни,
ако можехме някак да оправим нещата.
Сега тя не плаче...