Каквото и да запея нощем тегли ме към севдалинка.
Сънувах разплакана пастирка под сливовите дървета.
Удари гръм, запали се сеното, разбяга се стадото й.
Изви се плитка дим, тя каза че името ѝ е Босна,
необичайно име за момиче.
За някои Дрина тече от дясно, за други Дрина тече отляво. Макар да тече, и да разсича света на две,
аз знам таен брод, мила моя, мост се издига, където и да стъпя. Дори и черни коне да ме теглят, няма нито една посока за мен, докато ти си в обратната.
Остана този стар компас в гърдите, а по полята, изникнаха "препядствия". Черните сенки, които се гнездят в хората, летят над мен като гарвани.
Някога вървях нощем под лунна светлина, през места
пълни с бандити, а сега хорските очи ме плашат повече от вълчите.
Сто пъти съм споменавал близки и приятели в молитвите си. Дали ще ми се зарадват, или ще извърнат глава? Какво да излъжа, какво да им кажа...Не можеш да спасиш света с песен. Техните тревоги и тази нощ ме притесняват, докато се подготвям за пътуване обратно
"у дома“, за пътуване до "вкъщи", в чужбина.
Разсипахме се по света, като мъниста, отнесоха ни летящи килими. Наистина ли дните бяха по-хубави, или ние бяхме по-добри? Някога се сприятелявахме, като се гледахме в очи, усещайки, че имаме едни и същи мечти. И на Бог Му беше все едно - кръстиме се, или кланяме!