С все същата тишина пада нощта
Все същите приказки пълни с лъжи слушам отново
Все същите лица, все същите гласове ме преследват
Не мога да обясня, не мога да убедя себе си
Ти си моите останали на половина изречения
Онези думи, които никога не съм казвал и които не мога да кажа
Ти си ръцете ми, които никога не се стоплят
Онова сърце, което не може да забрави и няма да забрави
Ти си моята липсваща половина
Затворените ми прозорците, завесите, които опънах срещу слънцето
Ти си моята тишина, която никога не съм харесвал
Загубеният ми път, страхът ми в тъмнината, онези клетви, които никога не удържах
Ти си градовете, които напуснах
Ямата в която паднах, протегнатите ми ръце, с които изобщо не успях да задържа онези, които ме напускаха
Ти си моят Рай, от който съм прогонен
Наведената ми глава, очите ми, които никога няма да мога да отворя за светлината, в която се кълна.