Догорява на запад денят,
уморено заспиват вълните,
а не идва при мене сънят,
не заспива скръбта във гърдите.
На морето напомня ми тя
и на южната нощ звездопада.
Оня миг, в който ти долетя
като песен от звездна балада.
Много пъти ний бяхме щастливи
и сме идвали с нощния звън
и с ръце, като вятър незрими,
пак ни галеше с приказен сън.
После будни разбрахме тъгата –
тази истина тъжна за нас.
Към красивите дни по брега
само споменът има пътеки.
Зазорява от изток денят,
заиграват отново вълните,
а не идва при мене сънят,
все тъй будна скръбта е в гърдите.
И ми спомня тя пак и сега
за града и за лодките бели,
и за дните със теб по брега,
като чайки далеч отлетели.
(×3):
Много пъти ний бяхме щастливи
и сме идвали с нощния звън
и с ръце, като вятър незрими,
пак ни галеше с приказен сън.
После будни разбрахме тъгата –
тази истина тъжна за нас.
Към красивите дни по брега
само споменът има пътеки.