Градински празен ресторант с дъждовни маси,
на всяка седнала е само песента
и като нея също тук и аз сама съм,
сама със вятъра, отнесъл младостта.
Отново връща ми я този вятър с танца
на листопада като спомен завъртян
и виждам пак един далечен шумен дансинг
с една любов, с един така далечен танц.
Ветре, самотнико, върни ми
оня задъхан миг в нощта,
танца с една любов без име,
танц, отлетял със младостта.
Прегърни ме ти, щом други няма,
разлудей се с мен – и ти си сам.
Няма, няма самота, щом с теб сме двама
на земята – този дансинг най-голям.
Няма, няма самота, щом с теб сме двама
на земята – този дансинг най-голям.
И нека всичко да танцува покрай мене –
дървета, лампи, маси в този лунен час,
листата жълти нека станат в миг зелени,
нощта да стане ден, да стана млада аз.
Ветре, самотнико, върни ми
оня задъхан миг в нощта,
танца с една любов без име,
танц, отлетял със младостта.
Прегърни ме ти, щом други няма,
разлудей се с мен – и ти си сам.
Няма, няма самота, щом с теб сме двама
на земята – този дансинг най-голям.
Няма, няма самота, щом с теб сме двама
на земята – този дансинг най-голям.