Питаш ме защо осъмнах с чаша във ръка
и защо разбих я след това.
Никога не си ме виждал с вино да теша
своята изстрадала душа.
Помниш как с усмивка срещах утрото до теб –
слънце бях за твоето лице.
Нищо не остана вече в нашите сърца;
моето е рана отсега.
Хей, мъко моя, ти,
хей, много ми тежи!
Дай, дай поне ръка –
аз не плача, тръгвай си сега!
Хей, мъко моя, ти,
хей, свят ми се зави!
Не, няма да се дам!
Ти си вече и от мен по-сам.
Питаш ме защо осъмнах с чаша във ръка
и защо разбих я след това.
По-добре ме виж такава за последен път
и тръгни към страшния си съд.
След година-две ще минеш тук ти може би
и ще видиш от пожар следи.
Само счупената чаша тъжно ще блести;
кой от нас виновен е, кажи.
Хей, мъко моя, ти,
хей, много ми тежи!
Дай, дай поне ръка –
аз не плача, тръгвай си сега!
Хей, мъко моя, ти,
хей, свят ми се зави!
Не, няма да се дам!
Ти си вече и от мен по-сам.