И отново ще те повикам,
ще изслушам твоята версия.
Ах, по-добре, по-добре си признай,
ах, по-добре, по-добре си признай,
признай ми вината си.
Насочвам лампата в очите ти
и виждам страх.
И продължавам да те разпитвам,
чувам същото за стотен път.
В тъмното крия лицето си
все така,
за да не забележиш какво имам в очите си,
какво имам в очите си
на дъното.
Ако си признаеш,
ще те оставя да спиш.
Днес отново те измъчвам
и го правя, плачейки.
Не, никога не съм си мислил, че
ще плащам толкова много за това.
Носех те, когато беше в безсъзнание,
носех те, носех те, носех те, носех те
нагоре.
Когато кървиш, ще те целуна,
споделям болката ти…
Съставих протокола:
напредък по въпроса – няма,
нови факти – няма,
нови факти – няма.
Пазачът отново те доведе
и предаде на мен.
Вече няма да мога да се скрия,
нито пък шепота: „Обичам те“.
Амнистията няма да ме обхване,
не, няма да ме обхване,
не, няма да ме обхване
никога
така, както аз обхващам теб
и както целувам теб
виновен.
Признавам се за виновен:
наистина те обичам.
Арестувайте ме!
Обичам те.
Арестувайте ме…
Не нея – мен!
Признавам се за виновен:
наистина те обичам.
Арестувайте ме!
Обичам те.
Арестувайте ме!
Обичам те.
Арестувайте мен,
не нея…
Обичам те.
Арестувайте мен,
не нея…