Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните –
с момичешки устни, с момчешки ръце.
Мокрее стопения сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе
и чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.
Мостове, задрямали сфинксове-дюни,
със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим. Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?
Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече!