Над безкраен кей,
над фенери мъгливи
сто сирени
пак разплакват нощта.
Те отново те грабват
в непозната, далечна земя.
И от кораба
две очи ме следят –
две очи
безизходно мълвят.
Те са твойте очи
и отново оставам сама.
(×2):
Знам, възможно е
да разлюбиш жив –
безвъзвратната обич е мъртва.
Бягай, корабе,
отнеси обичта
по вълните кат' просяк прокуден.
И сърцето ми
твоя пленник ще бъде,
с вечна болка
ще напомня за теб,
ще се пази от други,
защото болката –
това си ти.