Единствено на клона то остана –
най-горе, на върха – там, сам-само.
От пролетта последното писмо,
от идващата зима – първа рана.
Ръждивозлатно и нямо, и горестно,
напомнящо простреляно сърце,
издигнато в молитвени ръце
на ветровити клони и простори.
Видях как падна, чух как викна,
как каза мълком „сбогом, сбогом“ на света…
Земята хладна го грабна мигом
и тъжният му вик потъна, потъна във пръстта.
Видях как падна, чух как викна,
как каза мълком „сбогом, сбогом“ на света…
Как каза мълком „сбогом“ на света…
Видях как падна, чух как викна,
как каза мълком „сбогом“ на света…
…Сега е пролет… Люшка се света
с камбанките на хиляди листа.
Но то не може, не може да поникне.
Ни на дърво, ни нийде. Във мойте мисли
единствено ще се люлее то –
последното, най-страшното листо,
умряло, за да дойдат други листи,
за да дойдат други листи.
(×2):
Видях как падна, чух как викна,
как каза мълком „сбогом, сбогом“ на света…
Земята хладна го грабна мигом
и тъжният му вик потъна, потъна във пръстта.
Видях как падна, чух как викна,
как каза мълком „сбогом, сбогом“ на света…
Как каза мълком „сбогом“ на света…
Видях как падна, чух как викна,
как каза мълком „сбогом“ на света…