И докато цигарата ми бавно догаря,
седя си тук спокойно, заникъде не бързам.
Слушам те, говори, бездруго е както всеки друг път –
сключваме мир в леглото, но не и във главата.
Ако някой ни види и чуе отстрани, би си рекъл
аз каква глупачка съм, а ти – какъв нещастник.
О, колко си ме лъгал – къде ли те намерих?
В кой ли ден проклет взех, че те срещнах?
Знаеш ли, че като те погледна, не те понасям?
Върни си ми ключовете, забрави целувките ми.
Не искам дори да докосвам завивките,
в които си се въргалял и в които се чувстваш силен.
Какво може да се каже, какво да се направи?
Сърцата ни споделят една и съща болка;
нищо не може да се направи по въпроса.
Ало, ще ми звъннеш ли обратно?
Разкарай си багажите, дебелия задник и кафетата!
Разкарай си фалшивите цветя, лицето и ревността!
Махай се, стой далече от мен,
разкарай си любовта, която дори не е любов.
И докато цигарата ми бавно си догаря,
с престорена усмивка те изпращам до вратата.
В очите ти прочитам „Извинявай, някой друг път“,
сетне гърбът ти се отдалечава от погледа ми.
Виждам те как си отиваш по стълбите
от тази отвлечена любов, от тази съща болка,
която ми причиняваш.
Какво може да се каже, какво да се направи?
Сърцата ни споделят една и съща болка;
нищо не може да се направи по въпроса.
Ало? Какво съм направил, че не ми се обаждаш повече?
(×2):
Разкарай си багажите, дебелия задник и кафетата!
Разкарай си фалшивите цветя, лицето и ревността!
Махай се, стой далече от мен,
разкарай си любовта, която дори не е любов.
И докато цигарата ми бавно догаря,
седя си тук спокойно, заникъде не бързам.