Замиращите стъпки на жената
и гаснещия в здрача светъл шал…
И чувам – непознати и познати –
сигналите на тягостна печал.
Коя бе ти, която си замина?
Вълшебница ли страстна, или грях?
Орисница? Полубогиня –
вестителка на сълзи и на смях?
С какво ме надари? Със много рани.
И сред обичаните бях ли пръв?
Навярно си от многото измами
на моята виновно-грешна кръв.
На диренето тъмно – краен смисъл.
Утеха – в безответния копнеж.
Стих, който никога не съм написал,
и неразумен – в разума – метеж.
След упрек неизречен ли замина,
горчивите ли чувства долови?
Недадената обич ли изстина?
Или съм много закъснял, уви!
А звуците от стъпките треперят
и здрачът се превръща в мрак могъщ.
И аз стоя – самотен като жерав –
от всички изоставени изведнъж.