Пътувам в себе си. Подробно
разнищвам чувства и слова.
Свръхточни – като че задгробни –
са вечните ми сетива.
От много дни ненавестена,
повикана с последен зов,
пътува смъртно наранена
невеселата ми любов.
Последен дъжд над мене пада
и ме унася лунен хлад…
Това е цялата награда
на недовършения свят!
А този дъжд внезапно спира.
Защо? Дойде ли моя ред?
О, ако трябва да умирам –
дай боже да умра поет.
Поне чрез думите да мога
да си изпрося благослов
и – подигравайки се с бога –
да се помоля за любов.