На думи паметта не отговаря
и бърза да забрави всеки път,
но още, още по летищата и гарите
прощалните ни жестове трептят.
Не знаем със какво ще ни накаже
прегръдката, разкъсана на две,
но някой, някой сменя всички жълти плажове
с непоносимо дълги дъждове.
А чувствата си тръгват, тръгват без полемика,
замества ги умората в кръвта
и казваме, че ни боли от времето,
а всъщност ни боли, а всъщност ни боли от самота.
Зачеркваме довчерашни посоки,
зачеркваме дори, дори самия край,
а нейде, нейде из плътта ни – в най-дълбокото,
прокудена мелодия блуждай.
И чувствата се връщат, връщат без полемика,
вълненията идат, идат по кръвта,
но казвайте, че ви боли от времето,
когато ви боли, когато ви боли от самота!