5 сутринта, луната заспива.
Приятелят ти говори неразбираемо на задната седалка.
Само един поглед и някак си зная какво имаш предвид.
Открадвам си моменти, открадваме си ги.
Защо нещата помежду ни не са така добри, както преди?
Твърде рано ли е да зная дали е твърде рано засега?
Балонът, в който живеем
ми дава свобода отново.
Не зная защо се случва това.
Ще ми липсва, когато приключи.
Да, да.
Надявам се да не дойде октомври.
Да, да.
Усетих как тежестта пада от раменете ми.
Да, да, да.
Ще ми липсва, когато..
Ще ми липсва, когато свърши.
Не усещам ръцете си, ти се смееш така, сякаш ги чувстваш.
Поне така твърдиш, че стана.
Мина само месец, но не чувствам това, като нещо ново.
Да, да.
Балонът, в който живеем
ми дава свобода отново.
Не зная защо се случва това.
Ще ми липсва, когато приключи.
Да, да.
Надявам се да не дойде октомври.
Да, да.
Усетих как тежестта пада от раменете ми.
Да, да, да.
Ще ми липсва, когато..
Ще ми липсва..
Ще ми липсва, когато приключи.
Да, да.
Надявам се да не дойде октомври.
Да, да.
Усетих как тежестта пада от раменете ми.
Да, да, да.
Ще ми липсва, когато..
Ще ми липсва, когато свърши.
Представям си го, улавям краткото чувство.
То рикошира, замества болката, докато от нея няма следи.
Напрежението от есента, дните отлитат, всеки изгрев ме стопля
и помежду ни всичко е наред, ще живеем така, докато не приключи.
Ще ми липсва, когато приключи.
Надявам се да не дойде октомври.
Усетих как тежестта пада от раменете ми.
Да, да, да.
Ще ми липсва, когато..
Ще ми липсва..
Ще ми липсва, когато приключи.
Да, да.
Надявам се да не дойде октомври.
Да, да.
Усетих как тежестта пада от раменете ми.
Да, да, да.
Ще ми липсва, когато..
Ще ми липсва, когато свърши.
Ще ми липсва, когато свърши.