Аз сама те пропъдих. И теб, и любовта.
Аз самата тъй реших.
И пред своята радост избрах аз скръбта,
пред зората – залез тих.
Знам, за цял живот ще ме намразиш ти,
но сърцето ми и днес крещи:
„Обичам те!“
Но как да кажа на света: „Обичам те! Обичам те!“
Но как да кажа и на теб: „Обичам те! Обичам те!“
И да призная слабостта: „Обичам те! Обичам те!“
Не, нямам сили да крещя: „Обичам те! Обичам те!“
Ето, залезът гасне. И с него от света
бавно чезнеш ти пред мен.
Като мъничък лъч потъваш във нощта.
Почакай, мой радостен ден!
Обичам те!
Не се страхувам да крещя: „Обичам те! Обичам те!“
Да проглуша със вик света: „Обичам те! Обичам те!“
Но да призная слабостта: „Обичам те! Обичам те!“ –
не, нямам сила за това: „Обичам те! Обичам те!“