По своя път един и същ
разнася мълнии трамвая,
гърми и обещава дъжд.
А аз какво да обещая?
…Обичам те дотук.
До този мост. До тази гара.
До този миг. До този звук.
До розата на светофара,
до ъгъла на тротоара –
обичам те дотук…
Сега трамваят е нащрек,
внезапно забелязал,
че вече съм един човек,
от релсите излязъл…
И отминават твойте крачки.
Изглежда, че съм станал друг
сред този
писък на спирачки…
Обичам те дотук.
Обичам те…