Няма,
няма вече, (×2)
няма, (×2)
няма вече, (×2)
няма.
Да направим едно кръгче;
ръцете ни са изпотени
и воланът се изплъзва,
а ти мълчиш.
Фаровете край нас осветяват
уморения ти профил;
ръцете ни са бездвижни,
а мислите ни – сходни
и не зная дали ще се загубят.
Тунели,
гъсти пушеци, черни дупки
и странните ти приказки;
какво направи?
Колко е тихо само – не чувам двигателя,
камо ли пък любовта –
сигурно се е хвърлила
под колите на магистралата.
Няма я,
няма я вече,
няма я вече жизнеността
между двама ни.
Няма чуваемост, не,
няма и една програма
по всички честоти в ефир над нас.
Няма, няма,
няма вече слънце, което да озарява
премълчаните и избледнели думи.
Ти бе последният
да каже, че ме обича –
веднъж, за жалост,
един-единствен път.
Няма,
няма вече, (×2)
няма,
няма вече. (×2)
На бензиностанцията
вятърът вее наоколо ни,
свистейки нечленоразделно.
Какво ми има?
Времето сигурно е полудяло –
слънцето вече изгрява,
застанало на хоризонта,
и ни гледа отдалече без капка страх.
Няма,
няма я вече,
няма я вече жизнеността
между двама ни.
Няма чуваемост, не,
няма и една програма
на всичките честоти в ефир над нас.
Няма,
няма вече слънце, което да озарява
премълчаните и избледнели думи.
Ти бе последният
да каже, че ме обича –
веднъж, за жалост,
един-единствен път.
Няма, (×4)
няма вече. (×2)