На възглавницата, будувам... Нощен страж съм,
като стар и уморен рицар,
за който всеки път от съкровищницата на небето
остава само една лунна жълтица.
Под доспехите трепери плаха сърна,
вечно преследвана от тъмните образи на страха,
която се бои и от спокойните хълмове да заспи...
Липсва ми нашата любов, скъпа...
Без нея животът тече напразно...
Липсваш ми ти, каквато беше...
Липсвам и аз, толкова луд...
Знам, времето не обича героите
и осквернява всеки храм,
но за мен нищо, освен нас двамата, нямаше смисъл.
Когато потърся път навътре в себе си,
пътеките стават все по-тесни и тесни...
И се скривам зад ухото ти
като обица от череша,
но успявам още веднъж да ти прошепна, тази нощ,
че те обичам безкрайно...
Какво са думите, кремък, който се изхабява рано или късно.
Липсва ми нашата любов, скъпа...
Без нея вълкът променя нрава си...
Липсваш ми ти, каквато беше...
Липсвам и аз, толкова луд...
Знам, времето променя цвета на всичко
и затъмнява всеки блясък,
но за мен нищо, освен нас двамата, нямаше значение.
Понякога, в моята шапка пускаш усмивка
като вълшебна монета...
И тогава се чувствам добре, няма значение как ме наричат,
аз съм твоят Арлекин!
Понякога сълзите размазват грима,
и както пада лабиринт от домино,
така лесно стигаме до нас.
Липсва ми нашата любов,скъпа...
Без нея кръвта във вените ми замръзва...
Липсваш ми ти, каквато беше...
Липсвам и аз, толкова луд...
Знам, времето винаги взима своето
и не знам защо нас би ни пощадило,
но за мен нищо, освен нас двамата, не струваше...