Тече животът покрай нас.
Изтича ден по ден
и младостта съблича като дреха.
И всеки минал негов час
звъни отдалечен
подире ни като жестоко ехо.
И както пролетният дъжд,
валял над любовта,
ни носи още в свойта сладка песен,
пробуждаме се изведнъж –
къде е пролетта?
Край нас е вече късна, късна есен.
През вихъра от майски цвят,
от юлски зной и зимен мраз
не остарява този свят,
щом не старее той във нас.
Тече животът покрай нас.
Тече като река.
Изтича си щастлив, но мимолетен.
И сепваме се чак тогаз,
щом в жадната ръка
съзрем, че капчица последна свети.
Но в тази капчица тъга
е сбран дъха крилат
със цялата безкрайност на човека.
Безсмъртна е една река,
огромна като свят
и в капчици през две очи изтекла.
През вихъра от майски цвят,
от юлски зной и зимен мраз
не остарява този свят,
щом не старее той във нас.