Най-после светлина припада.
Най-сетне ражда се денят.
Тук някъде се свършва ада
и почва път. И почва път!
Ти дълго ще ме придружаваш,
но няма да ме утешиш.
Съмненията утвърждават
това, което разруши.
Ранен и обгорен ще мина
през бездната на твоя зов –
да търся пак необходимата,
забравена от мен любов.
Ще ставам синкав като мрака
и ще изтлявам в таен дим –
подобно облак – неочакван,
подобно дъжд – необясним.
Една утеха многогласа
ще нося с мен като вина:
и вярното небе понася
една изменчива луна.