Страхливо сградите очи затварят
и блъсва в раменете им студа.
Превзето две тополи разговарят
за някаква красавица звезда.
Луната с тъмни сенки се гримира,
флиртува със небесни ветрове,
звездите натежават като гири
и хвалят се със свойте цветове.
По улиците тичам като луда
и боря се със вятъра, с дъжда.
Сърцето ми е буца сива руда,
а стъпките – изкаляна следа.
Как грозно ми е, глупаво и болно,
как глупави са сградите край мен,
противни са ми пясъците солни,
противен ми е есенния ден!
Дали ще бъда скоро пак щастлива,
дали ще бъда скоро пак добра,
щом есенният вятър студ разлива
на дните ми във живата гора.