Ти чуваше ли? Спяха ветровете.
Тъгуваха отминати жени.
Жадуващи безсмъртие поети
разнищваха несторени вини.
И дремеха стрехите умълчани
над редки сипаничави треви.
Но прозвучаха бронзови камбани.
Един неясен облак се яви.
Почакай, миг! Почакай, миг! Но стихнаха отново
и дъжд, и вятър или звук, и дъжд, и вятър или звук и ден…
А в ъгъла, а в ъгъла ликуваше Бетовен,
от шепот, от бури, от шепот и от бури сътворен.
И стана чудо: всичко се размеси –
жени и чувства, рани и следи.
И зазвучаха непосилни песни,
и светнаха угаснали звезди.
Почакай, миг! Почакай, миг! Но стихнаха отново
и дъжд, и вятър или звук, и дъжд, и вятър или звук и ден…
А в ъгъла, а в ъгъла ликуваше Бетовен,
от шепот, от шепот и от бури сътворен.