Южен вятър. И изтокът свети.
Светлините кръстосаха знак.
Плаче само последният сняг.
И доволно се смее небето.
Ще умре тишината безмълвна.
И пред нашите зимни очи
с глуха музика вече звучи
възкресена от някого мълния.
От надеждите чак до звездите
се отприщва едно тържество.
И се връща при свойто дърво
всяка сянка, избягала скритом…
Предусетили земна кора,
вече няма да бъдем безлични –
че една канонична първичност
включва всичко във сложна игра.
Като същи чеда на земята
ще приемем и звук, и контраст,
равновесие, обич и страст,
необятност, греховност и святост.