Дъждът ръми, дъждът ръми във полусън,
морето е самотно бяло.
Виновно гледаме навън, навън
и виждаме, и виждаме полураздяла.
Ръцете в нежелан покой
отпуснати лежат във мрака.
Не си, не си ти моя, ни аз – твой,
и никой никого не чака.
Умират някакви слова,
изречени във полушепот,
и идва, идва вече онова,
което ще рани сърцето.
Изчезват милите места
на полумрачина, на полумрачина и клетва
и всичко, всичко става пустота,
в която любовта е жертва.
Дъждът утихва в полусън,
ти тръгваш мълчаливо бяла,
с последни капки плаче вън, плаче вън
и идва пълната раздяла.
Дъждът утихва,
ти тръгваш, ти тръгваш,
с последни капки плаче вън, плаче вън
и идва пълната раздяла, раздяла, раздяла.