По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам – и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря...
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича – няма жал!
Боже, колко своенравни са конете...
Ще умра неживял, песента недопял.
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея –
само още миг над пропастта
да оцелея...
Ще загина – като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната – леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете...
И не си доживях... Да допея поне...
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея –
само още миг над пропастта
да оцелея!
Но – успяхме: закъснение при Бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете...
И не си доживях, и не съм си допял...
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея –
само още миг над пропастта
да оцелея.