Неземната любов по земен път,
прокудена от времето, пътува.
И затова душата ми жадува
контрастни сили да я завъртят.
Да светне риск, обвит от страхове.
Да грейне лъч, от сенките размътен.
Покоя да пищи от ветрове,
ако поискаш – нека са предсмъртни.
(×2):
Желания – последни може би –
във делника на прозата си виждам…
С небесната любов ме ненавиждай,
със земната омраза ме люби!
Крилатото от птиците дърво
внезапно от любов да се запали.
И този жест да стане тържество,
каквото никога не сме видяли.
Под плътните реки на есента
да се свлече небето ни кафяво.
И зимата с ръката на студа
със лятно слънце да ни съюзява.
(×2):
Желания – последни може би –
във делника на прозата си виждам…
С небесната любов ме ненавиждай,
със земната омраза ме люби!