Пак е дошла пролетта,
дворът е пълен с цветя –
кажете ѝ.
Пак съм щастлив и засмян,
пак съм щастлив, даже сам –
кажете ѝ.
Пак в утрото в пролетта
спят тихо наш'те деца –
кажете ѝ.
Като страшна непреминала истина
аз съм сам и дълбоко притиснал съм
празнотата ми в пролетта.
Пак птици ще долетят,
до мойта стряха ще спрат –
кажете ѝ.
Те пак ще свият гнездо
до мойто празно стъкло –
кажете ѝ.
Аз съм добре, няма как,
в седем часа ставам пак –
кажете ѝ.
Като страшна непреминала истина
аз съм сам и дълбоко притиснал съм
празнотата ми в пролетта.
Вчера малкият ме попита: „Къде е мама? Да ѝ напишем ли писмо?“, а малката го гледаше учудена – тя още нищо не е разбрала, но вярвам, че и двамата като пораснат, ще ни осъдят.
Като страшна непреминала истина
пак съм сам и дълбоко притиснал съм
празнотата ми в пролетта.
По навик търся в нощта
нейната нежна ръка.
Обичам я,
обичам я,
обичам я –
това само не казвайте.