Тя шофираше миналия петък по пътя към Синсинати
в снежнобялата Бъдни вечер.
Прибираше се вкъщи, за да се види с майка си и баща си, с бебето на задната седалка. Оставаха още петдесет мили, а вярата и горивото й намаляваха. Изминалата година беше дълга и трудна...
Тя си мислеше за много неща и не обърна внимание как започна да кара прекалено бързо.
И преди да се усети започна да се върти по тъмния и гладък като стъкло път. Тя видя живота си и този на детето да преминават пред очите й за секунди и дори нямаше време да заплаче...
беше толкова уплашена,
вдигна ръцете си във въздуха:
„Исусе, поеми кормилото!
Вземи го от ръцете ми!
Защото не мога да се справя с това сама.
Оставям се в Твоите ръце!
Дай ми още един шанс!
Спаси ме от този път, по който съм поела!
Исусе, поеми кормилото!”
Ставаше все по-студено, но тя успя да се справи
и колата започна да спира.
Разплака се, когато видя как на задната седалка бебето продължаваше да спи непробудно.И за първи път от много време
тя наведе глава да се помоли.
Каза: „Съжалявам за начина,
по който съм живяла досега!
Знам, че трябва да го променя!
Затова от тази вечер нататък…”
„Исусе, поеми кормилото!
Вземи го от ръцете ми!
Защото не мога да се справя с това сама.
Оставям се в Твоите ръце!
Дай ми още един шанс!
Спаси ме от този път, по който съм поела!
Исусе, поеми кормилото!”
„Оставям се в Твоите ръце!
Дай ми още един шанс!
Спаси ме от този път, по който съм поела!
От този път, по който съм поела!
Исусе, поеми кормилото!
Вземи го, вземи го от мен!”