Помниш ли първата ни среща?
Онази вечер не се запознах с теб;
запознах се с твоята нежност,
с твоята плахост,
с твоята самота,
с твоето мълчание.
Мислех си, че мога да ти дам единствено тялото си
и че ти желаеш само това.
Ала ти искаше много повече.
Искаше да бъдеш свободен,
и искаше и аз да бъда свободна – „свободна и твоя“.
Наричаше това любов,
а аз ти все ти казвах: „Няма такова нещо, би било твърде хубаво“.
А ти ме гледаше. Усмихваше се. Мълчеше.
И постепенно, не знам защо, започнах вътрешно да се събличам.
За теб.
Бавно опада всяка нелепа мисъл,
всеки страх,
всяко съмнение.
И заедно с тялото ми прегръщаше желанието ми,
пламенността ми, душата ми.
И за пръв път
сведох очи
и се изчервих пред мъж.
И тогава,
съвсем сами,
тъй плахи,
тъй свободни,
обезумели,
дълбоко в мен,
любовници…
Луди за нас,
безразсъдни,
без капка вина,
грешници,
роби на самите нас,
ангели…
И именно заради това всичко ми изглежда толкова нелепо сега.
Естествено, не ми е никак хубаво да те гледам как просто си събираш нещата и се опитваш да избягаш като крадец.
Не те задържам, нали знаеш?
Именно ти ме научи да бъда свободна,
затова сега искам и ти да бъдеш свободен.
Може
да си вземеш
всичко свое,
но нашата среща
я оста̀ви тук,
дълбоко в мен,
дълбоко…