Морето през зимата
е просто черно-бял филм, вече гледан по телевизията,
а навътре в него
няколко облака, се спускат все по̀ към хоризонта.
Мокър пясък
и някакво писмо, което вятърът понася надалеч.
Кучета тичат подир невидими точки;
втръснали разкази за стари чайки
и ето ме и мен сама, търсеща просто чаша топло кафе.
Морето през зимата
е понятие, което мисълта не зачита.
Неособено актуално е –
то е нещо, което никой не желае.
Затворени хотели,
афиши, отдавна избледнели от реклами.
Коли оставят бразди по улиците –
там, където дъждът през лятото никога не вали
и където не мога дори да поговоря със себе си.
Ех, море, море,
тук никога не идва никой да ме отмъкне оттук.
Ех, море, море,
тук никога не идва никой да ни прави компания…
Ех, море, море,
не мога да те гледам така, защото
този вятър вълнува и мен.
Този вятър вълнува и мен.
Студът ще отмине
и плажът постепенно ще си възвърне цветовете.
Вестниците ще се върнат по реповете
и банална музика ще се разнесе от радиата.
Нови приключения,
бляскави дискотеки, изпълнени с лъжи.
А привечер – някакъв странен концерт
и голям плажен чадър, останал отворен;
гмуркам се объркана в отдавна вече изживяните мигове.
Ех, море, море,
тук никога не идва никой да ме отмъкне оттук.
Ех, море, море,
тук никога не идва никой да ни прави компания…
Ех, море, море,
не мога да те гледам така, защото
този вятър вълнува и мен.
Този вятър вълнува и мен.
Ех, море, море,
тук никога не идва никой да ме отмъкне оттук.