Вече кой ли ден не идват писма,
никой не почуква вече вън.
Ти ли ме наказа тъй да съм сама,
че не идваш даже и насън?
Сякаш че живея в приказен свят,
само че не знам кога и къде
ще пристигне някой непознат
да ме грабне и ме отведе.
И само ще остане
ехо далечно от някой влак
и тъжната мелодия,
слушана от двама в синия мрак.
Старият часовник дълго мълчи,
в бялата липа ни лист не трепти.
Ще затворя бавно пак за сън очи.
Ако дойдеш, събуди ме ти.
Сънища и сенки вън изгони,
всичките врати докрай отвори,
вятъра да влезе вкъщи, пусни,
събуди ме още във зори.
И само ще остане
ехо далечно от някой влак
и тъжната мелодия,
слушана от двама в синия мрак.
И само ще остане
спомен забравен за някой час
и нежната поезия,
писана за двама като нас.
И само ще остане
ехо далечно от някой влак
и тъжната мелодия,
слушана от двама в синия мрак.