С тебе вечно съм принудена да се боря –
не може да се излиза на глава с теб.
Недостатъците ти са толкова много,
че самият ти дори не знаеш за тях.
По-зле си и от разглезено дете –
вечно искаш да става на твоето.
Ти си най-себичният и арогантен мъж,
когото съм познавала някога.
Обаче има и нещо хубаво – и то е, че в точния момент
ти ставаш съвсем друг –
в миг ти ставаш толкова голям, голям, голям,
че забравям за всяко свое терзание.
Гледам аз всичките си приятелки,
до една къде по-спокойни от мен –
не им трябва да спорят за всяко нещо,
както правиш ти със мен.
Получават и подаръци и червени рози
за рождените си дни,
не могат да откажат, нямат никакви грижи
и са убедени, че виждат живота в цялото му съвършенство.
Обаче не, обаче не –
животът е това, с което ме даряваш ти;
в дни на война се чувствам жива
и съм каквато ме харесваш.
Мразя те и те обичам, обичам те и те мразя, но накрая пак те обичам;
не ме оставяй повече сама!
Ти си голям, голям, голям –
от тебе по-голям няма на света.
Мразя те и те обичам, обичам те и те мразя, но накрая пак те обичам;
не ме оставяй повече сама!
Ти си голям, голям, голям –
от тебе по-голям няма на света.
Не ме оставяй повече сама!
Ти си голям, голям, голям –
от тебе по-голям няма на света.