Над онзи склон вече се развиделя
и сред дърветата се разнася
познато шумолене.
Спомням си големия хълм,
колко зелена бе лозата,
както и онова токче, което си загубих.
А ти засмян крадеше череши,
устните ни бяха тъй горещи;
двамата просто бяхме едно.
Любов моя,
бях аз…
Никога не съм си мислила,
никого не съм искала,
другиго не съм виждала;
не и като тебе – никого,
повече от тебе – никого,
не е имало другиго, не!
Ти във моите дни
донасяше ухание,
което не мога да възвърна.
А теб те имаше
в онези мои дни
и откакто теб те няма,
не издържам сама.
А теб те имаше
в онези мои дни –
бих ги изживяла отново.
Спомняш ли си?…
Спомням си онази вечер,
когато захвърлихме всякакви задръжки
и никой от двама ни не се спря за миг дори.
Или пък онзи път, когато дъждът ни хвана,
ти си свали якето
и ме притисна силно за себе си през гръб.
Любов моя,
бях аз…
Никога не съм си мислила,
никого не съм искала,
другиго не съм виждала;
не и като тебе – никого,
повече от тебе – никого,
не е имало другиго, не!
Ти във моите дни
донасяше ухание,
което не мога да възвърна.
А теб те имаше
в онези мои дни
и откакто теб те няма,
не издържам сама.
А теб те имаше
в онези мои дни –
бих ги изживяла отново,
но не мога да те намеря.
Никого, никого, никого, никого…
Не е имало никого, не!…
Над онзи склон вече се развиделя
и сред дърветата се разнася
познато шумолене…
Любов моя,
бях аз…
Никога не съм мислила…
Не!…