Не искам да изглеждам уморен
и гневна гордост в погледа ми свети,
но тихи лилипути покрай мен
с безброй конци ми вързаха ръцете.
Поглеждат ме със завист отстрана,
над моя дъх тревожно са надвисли,
танцуват върху мойте рамена
и в шапката ми дирят вредни мисли.
Приличам им със нещо аз на тях,
но тънък страх в душите им трепери,
че съм висок, че крия силен мах,
че има грешка в моите размери.
Аз виждам нощем дребния им ден,
със себе си дори безсънно споря –
живеят други хора като мен
и само те са моята опора.
Мълча усмихнат. Но не съм щастлив.
Не ме тревожи силата отнета –
аз знам, че ще остана дълго жив.
Но между тях. И на една планета.