Малко неща са така, както искам да са;
как ухае всичко наоколо на него!
Ето че вече е неделя.
Може би чета повечко, не бива –
бездруго във всеки ред намирам него.
Гледай какво причинява неделята.
И тъй ръката, с която галя котката,
се изляга уморено върху чинията,
където, забележи, намирам теб.
Обелката на портокала, нарязан
от онази безкрайна мудна мисъл;
сетне, за да променя нещо,
сядам в твоите прегръдки
върху твоя празен стол
и се смея заради шегата, която ми изигра,
после поглеждам в огледалото да видя дали ефектът е налице,
а накрая дръзко ще ти затворя устата
и ще заговоря вместо теб.
Малко неща са така, както искам да са,
но сред всичките все намирам него –
странно какво причинява неделята.
Може би пия повечко, не бива,
но от чашата, от която пиеше той,
пия всяка неделя, това е ясно.
И тъй погледът ми, без да вижда котката,
блуждае наоколо и търси с подозрение
всичко, което напомня на теб.
И върху телевизора, отрупан с играчки
и снимки на горди с децата си родители,
ще изкрещя нещо, за да не изглеждам луда на себе си,
и накрая ще те повикам…