Ето, че пак е време да напусна дома.
Поемам майчините ръце
за последна прегръдка и всичко свършва.
Поглеждаш ме, знаейки, че плача,
с ръка ми изпращаш целувка,
и сякаш небето се стоварва върху ми.
Това, което съм,
е едно кълнящо се дете.
Това, което е истина,
са многото мили с мисли за дома.
Ех, да можех да остана при теб...
Влакът тръгва и ти бавно изчезваш,
и трябва да издържа, докато всичко свърши.
Дните ще се нижат, а думите ти
ще звучат толкова отдавна изречени - преди цяла вечност,
но аз ще трябва да дочакам, докато всичко свърши.